Доайенът на местните журналисти: С т.нар. „демокрация“ отгоре изплува пяната!
“Докато чехи и поляци преобръщаха Системата с хастара навън, местни грижливо отгледаните партийни „дисиденти“ бориха БКП с искания за чист въздух!”. С тези думи най-дългогодишният журналист в историята на димитровградския и хасковски регионален периодичен печат коментира преди време родната мимикрия, довела до т.нар. “нежна” и типична за тези географски ширини революция. 24 години след онзи 10 ноември, в идеологически обременения Димитровград е трудно да откриеш дисидент в чисто христоматийния смисъл на думата.
Признава го с неохота и Милко Милков, който над половин век седи в ложата на събитията от местния обществено-политически живот. Като журналист трудовият му път е преминал през десетки печатни издания – местни, регионални и национални, на някои от които е и създател.
“Помня добре първите „демократични“ митинги. Кои бяха хората, които говореха? И за какво говореха? За чист въздух, за вода! Да се е чула дума против БКП? Лично аз не! Нито в Димитровград, нито в Хасково!”.
Това разказа преди няколко години за читателите на DGPAZAR.eu доайенът на димитровградските журналисти Милко Милков. В опит да откликне на желанието ни да придадем различен, местен ракурс на повратната дата, той съжали, че не е оптимист за бъдещето. Думите му, звучащи по-скоро като присъда срещу народопсихолгията на българина, се потвърждават и от ровичкането в архивите на димитровградския Исторически музей: Липсват ясни доказателства, че тук са живели и друга категория хора. С изявена обществена и гражданска позиция срещу Системата. Вместо тях, в Музея лъсват пожълтелите черно-бели фотоси на добре познати лица на „Прехода“, блажили доволно и по времето на социализЪма...
В града на „вожда и учителя“ Димитров и на социалистическата пропагандна машина с морална категория „демократи“ неморално в най-смутните години на Промяната, наричана днес „Подмяна“, нечестиво са се кичили умело приспособили се към новите реалности партийни и комсомолски секретари...
- Какъв ден е за теб 10-и ноември, бай Милко?
- Дата от календара! А ако става дума за тази от 1989-а, това е друга работа. Тогава още работех в Хасково, в редакцията на тогавашния областен всекидневник „Шипка”. Знаехме за пленума на БКП, но едва ли някой е очаквал, че точно на този пленум Тодор Живков ще бъде свален от поста му на генерален секретар.
По традиция дежурния екип на вестника, а и други колеги, около 5-6 часа привечер „набирахме” сили за нощното дежурство с по 50-100 грама твърд алкохол в „Централ”. Заведението бе на ръка разстояние от редакцията и печатницата, затова го предпочитахме. Та, там чухме официалното съобщение. В първия момент всички замълчаха. После някой възкликна възторжено на висок глас „Най-сетне!”. Чак след това се чуха ръкопляскания... Тодор Живков бе омръзнал на хората и те искаха неговата смяна. Едва ли обаче на този ден, а пък и доста дни по-късно, българинът е предполагал по-нататъшния ход на събитията. По-паметливите добре знаят, че до 10 ноември настроението бе само срещу Тодор Живков, а не срещу БКП. Срещу партията-ръководителка се заговори дни по-късно след като се видя и чу какво става в другите соцстрани.
- Каква бе реакцията на някогашната местна партийна върхушка след този повратен момент?
- На първо време в областта привидно все едно нищо не се бе случило. В Димитровград първият секретар Христо Шишков последва примера на Тодор Живков и подаде оставка (само той си знае дали не му е била поискана). Кметът (тогава председател на Общинския народен съвет) Сашо Димитров продължи кметуването си. Дойдоха на власт нова вълна комунисти – Георги Дончев, Ангел Найденов (настоящ министър на отбраната, бивш кмет на Димитровград и областен управител на Хасково през 90-те г. на миналия век – бел.ред.).
- По онова време имаше ли в Димитровград ясно изразена категория хора, наричани от историците дисиденти? Или предвидливо изчакваха „на завет“ удобното време, за да се появят?
- Едно от значенията на думата “дисидент” е лице, отклонило се от господстващата религия. А друго гласи: лице, което се противопоставя на управляващата власт и осъществява дейност за установяване на демокрация. В този смисъл, дисиденти имаше, но те бяха по концентрационните лагери и в затворите. А след установяването на т.нар. „демокрация“, бяха избутани в забвение. На тяхно място изплува пяната. А това, че сега много хора се броят за дисиденти, си е чисто българска работа. Къде бяха те, когато унгарците въстанаха и Будапеща бе потопена в кръв? Когато чехите умираха под веригите на съветските танкове по улиците на Прага, когато поляците със „Солидарност” преобърнаха Системата с хастара навън?...
Спомням си много добре първите митинги. Кои бяха хората, които говореха? И за какво говореха? За чист въздух и вода! Да е чул някой тогава дума против БКП? Лично аз не! Нито в Димитровград, нито в Хасково.
- Така наречената „Промяна“ донесе ли тъй жадуваната десетилетия наред свобода на словото?
- На книга свободното слово го имаше и преди. На книга го има и сега. Преди, образно казано, можехме да псуваме американците и капитализма колкото си щем. Сега – всички! С едно малко изключение – без тези, които седят зад дадено издание, независимо дали е електронно или печатно. Ако в миналото свободата на словото се определяше с партийни директиви, то сега дойде ред на финансово-икономическия диктат. Което е все едно. И все пак се надявам, че с установяването на истинска демокрация, в България ще настъпи денят на свободното слово!
Снимки © Архив www.DGPAZAR.eu и Исторически музей-Димитровград
Всички права запазени!